В И Р У С Ъ Т

Спомням си много ясно онзи ден. Бях хванал някакъв гаден вирус, поради което се наложи да си взема болничен. Стоях си вкъщи, слушах “End of the Beginning“ на Black Sabbath и, подобно на лирическия герой, и аз си размишлявах философски – в какъв етап се намирам – в края на едно начало или в началото на един край. Какво имам предвид? Тогава и аз самият не бях сигурен, но нека разкажа своята история и може би, съвсем след малко заедно ще разберем.

Музикалната ми настройка не бе случайна. Използвах болничните дни за да напиша публикация на блога си, която отлагах с месеци. Беше ме сполетяла студената реалност на раздялата. И то от онези тежките – след дълга и щастлива връзка. Но фокусът на публикацията ми не бе в това как и защо приключи връзката, а отношението, с което останах към любовта като цяло. Мъртво (или поне тогава така си мислех). Затова и търсех отдушник – интернет, където да споделя „нестандартното“ си отношение. Спомням си някои от размишленията ми:

Някога виждах един допълнителен, магичен слой над всичко онова, което наричаме животински инстинкти или закони на природата. Да, ние сме различни от животните, най-вече защото имаме този дар – словото и можем да облечем емоциите в думи и да ги превърнем в обяснения в любов, в поезия, в романи или пък вътрешна рационализация на чувствата ни, но всъщност всичко е един неконтролируем порив, който идва, просто защото трябва да дойде, защото „дивото зове“, а не защото сме „срещнали the one” или защото сме го „избрали“.

По-нататък в статията настоявам, че едва ли не съм преминал през всичко (ха, само ако знаех, какво ме чакаше) и обяснявах, че съм бил от и двете страни на това кой първи поставя края, кой се влюбва първи и че познавам и споделената и несподелена любов.

Бях напрегнат от идеята, че ще споделя толкова лични неща, като случки и възгледи пред познати и непознати и затова реших първо да пратя черновата на една стара и добра приятелка – Кристина. След като тя прочете, се чухме по телефона, за да обсъдим публикацията.

– Стан, време е да спреш да се луташ в миналото и да продължиш напред, забрави за…

– Кристина, забравил съм, отдавна не…

– Видимо не си – прекъсна ме отегчено тя. – Още си афектиран и затова ги пишеш едни такива…

– Какви?

– Ами не е редно просто една раздяла да променя някакви екзистенциални нагласи у теб, едва ли не да ставаш нов човек, изгубил вяра в човешкото. Това е просто връзка, връзките идват и си отиват.

– Тъкмо в това е проблемът. Ти го каза – „просто“ връзка. След последния път осъзнах, че нищо няма кой знае каква стойност – да си във връзка, да казваш на някого „обичам те“, да се вричаш. Или поне вече за мен няма такава, каквато някога имаше.

– Такава ти е нагласата в момента! Сигурна съм, че много скоро ще срещнеш новата най-най-подходяща, в която ще се влюбиш и ще започнеш отново да гледаш по-розово на света.

– Аз не се съмнявам, че ще срещна подходяща. Хората не са толкова уникални, за колкото им се иска да се мислят. Сигурно има стотина или по-малко основни характера с толкова много повтарящи се вкусове и качества. Ако всеки ден се разминаваме с хиляди души по улиците и в градския транспорт, значи срещаме минимум десетки, с които бихме се намерили за подходящи, просто няма как да знаем автоматично. Това е. Никой не е наистина незаменим.

– Докато не започнете да споделяте времето си заедно и след като се разделите, разбираш колко уникален е бил този човек за теб. Като тесто, от което изрязваш с формички, за да опечеш курабийки, само че всяка оставаща дупка е наистина уникална!

– Не знам дали „научаваш“ или просто така си внушаваш, че са уникални дупките, но да, така се чувствам аз – като тестото, което остава от сладките – цялото на дупки, непотребно и за изхвърляне.

Кристина вече не се сдържа и се изхили на черногледото ми настроение.

– Ха-хах! Стига, Стан, ако искаш да срещнеш наистина подходящ човек и да си отново щастлив, дай си пауза и помисли дали да публикуваш тази статия! С този открит негативизъм никой няма да те хареса.

Така и стана – послушах Кристина и дълго премислих. Цял един час (…), след което публикувах статията. Някак напук. Казах си – „Няма да ме харесват ли? Нека, не желая! Не искам никой да ме харесва, не искам връзки и празни надежди, обещания и накрая разочарование!“

Дори изпих чаша-две шардоне по този повод. Резонно – оказа се съдбовна вечер! Но не – това няма да е историята на следващото ми влюбване. Тази нощ бе началото на нещо много по-сериозно.

Това нещо започна както скучаех и си разглеждах инстаграма, подсмърчайки (гадна настинка). По едно време получих случайна нотификация за поредния последовател. Видях, че е жена. „Красива профилна снимка“ – казах си. – и разбира се, кликнах да разгледам профила ѝ – уви – беше скрит профил. „Долорес 98!“ – възкликнах на глас – „няма да ѝ пращам запитване за следване; доста е… млада“. След това съм заспал, дори не помня кога.

Събудих се около 10 сутринта, стряскайки се. Сънувах, че закъснявам за работа, но после бързо се опомних – беше петък и имах още един ден от отпуската. После си спомних за още един сън, преди този. Сънувах, че си писахме с мистериозната Долорес от снощи. Не бе нетипично за мен да сънувам, че си пиша с някого – явно отдавам твърде голямо значение на онлайн интеракциите и е време да ги намаля. Или пък да увелича тези в реалния свят? Уви – вместо да затворя отново очи и да си доспя (вирусът не ме беше напуснал), то направих голяма грешка и посегнах към телефона си.

Не щеш ли, сънят ми „позна“. Имах съобщение от въпросната Долорес. По фейсбук! Момент да погледна дали е същата – да, същата профилна снимка от инстаграм, и пак така – цялото съдържание на профила ѝ – скрито. Много потайна – изсмях се наум. А съобщението ѝ? „Явно и ти драскаш, макар и под друга форма“ Не бях сигурен как да реагирам на красивото момиче, което проявява толкова необясним, но пък не неприятен интерес към онлайн персоната ми и написах просто:

– Хм?

– Ами писането, тоест. Писане, драскане, така му викам. А аз си драскам с четката.

– Какво си драскаш? – навярно е смешно, но първоначално наистина не я разбрах.

– Ами аз им викам драсканици – тези неща, които излизат от мен. Приятелите ми ги наричат картини.

– Аха. Само не разбрах скромничиш ли в момента или си правиш комплимент. (вкарах три смеещи се човечета, за да не изглеждам с укорителен тон).

– Ха! Комплименти? Никой не ми прави такива, най-малко аз на себе си.

Това твърдение ми се стори невероятно, но го приех като подкана да опитам. Може би има висок критерий за понятието комплимент?

– Имаш красиво име! (искаше ми се да кажа и лице, но петстотинте харесвания на профилната ѝ снимка вече ѝ го бяха казали под една или друга форма) Идва от „тъга“ на френски, нали така?

– Не точно. От испански е, но благодаря.

– Нека си стиснем ръцете, че думата е с латински произход?

– Дадено! Но никой не може да ми разясни произхода на тъгата вътре в мен…

– Значи не е само името?

Не знам дали реторичният ми въпрос смути твърде много събеседничката ми или какво точно се случи, но тя просто изчезна. Подобно изчезване по средата на разговор винаги сътворява лек смут у мен, но какво да се прави – рисковете на онлайн комуникацията – никога не знаем с какво е зает другият отсреща.

През деня бях зает със своите задачи и бях забравил за този странен чат, но вечерта когато се приготвях за сън, усетих, че отново се прокрадват мисли за нея в ума ми. Помислих си, че е странно, че се сещам за нея. Какво? Не е първата случайна последователка в социалните мрежи. Нито е първата, която ми пише… Да, признавам си – изглежда доста красива на тази профилна снимка, но и това не може да е обяснението! А, да, разбира се – трикът с изчезването, който оставя следа в подсъзнанието ти, която само чака да изплува в произволни моменти като този!

Отделно, трябва да призная, че и името ѝ ми въздейства. Винаги съм имал някакъв афинитет към по-чувствителните души, каквито неименуемо са творците, явно такава беше и тя. „Е, все ще пише някога пак, ако има интерес.“ – казах си.

Започвах да си мисля, че греша, след като Долорес не писа и в събота и в неделя. Неделята беше последният ми почивен ден, в края на който не се сдържах и отворих профила ѝ ей така, да видя дали случайно няма нещо ново, макар и да знам че беше със скрит профил.

Представете си първоначалната ми изненада, като видях моята статия споделена на стената ѝ, още в петък. После заключих очевидното – „мда, чела е блога ми, допаднал ѝ е и от там е видяла линкове към профилите ми в социалните мрежи. Затова ме определи като драскач; не заради идиотските ми Фейсбук статуси, я!“

По-интересен беше текстът, който беше добавила към споделената публикация. Той беше кратък и… ясен? Не. По-скоро многозначителен. „Щастието е илюзия“ беше написала тя. Окей, може би и тя наскоро е преживяла раздяла и е разстроена. Това обяснява некомуникативността ѝ и защо загатна, че е в депресия. Ето – както казах на Кристина наскоро, изобщо не е трудно да намериш сродна душа, кой знае, може би се чувства съвсем като мен. Та, иначе щеше ли да сподели статията ми? Реших все пак да ѝ пратя покана за приятелство и да видя дали няма да се сети да пише. Ключов момент от моята история, повярвайте ми; скоро ще разберете защо.

На следващия ден бях много зает в офиса и нямах никакво време да отварям фейсбук, но пък беше първото нещо, което сторих вкъщи след работа. Тъкмо седнах, отворих го, минах на линия, видях, че Долорес е приела поканата ми за приятелство и докато успея да разгледам и без друго доста постният ѝ откъм снимки и публикации профил, не щеш ли, тя взе че писа.

– Оздравя ли?

Първоначално малко се шашнах.

– В смисъл? – направих се на ударен.

– Написал си „С черен чай и Black Sabbath ще изгоня и най-упорития вирус.“ Получава ли се?

– А, да! Ха! Почти бях забравил за настинката, по-добре съм да. – усмихнах се пред екрана – явно и тя разглеждаше профила ми – този статус беше няколко публикации по-назад. Реших и аз на свой ред да попитам:

– А ти, по-добре ли си?

– Аз? Аз съм добре. Рисувам тези дни.

– Какво рисуваш, ако не е тайна?

След това съобщение Долорес отново изчезна и се притесних, че отново ще трае няколко дни, докато пише пак, ако изобщо. Нямаше я час, два… Бях забравил да се надявам, че ще отговори и тъкмо си лягах, когато екранът на телефона ми светна с уведомление.

Долорес: – Мислил ли си си за самоубийство?

Това спонтанно, неподканено и обезпокоително съобщение ме вкара във водовъртеж от емоции. Считам, че се изисква доза смелост, когато човек отворя тази тема. Особено когато си засегнат лично. А човек, който не е засегнат, просто не я отваря. Дали Долорес искаше да сподели нещо с мен. С мен – един напълно непознат! Логично бе да си задам и обратният въпрос – а дали би споделила с познат? Бях забелязал, че на споделената от нея публикация с моята статия имаше само едно или две харесвания и никакви коментари. Така е в социалните мрежи – на снимки по бански от екскурзии до екзотични дестинации всеки обича да раздава харесвания, но когато иде реч за личното нещастие… Тъгата е самотно занимание.

Поразмишлявах още малко, чудейки се как да отговоря – откровено или не, кратко или не съвсем. Седнах на компютъра си, за да отговоря.

Първо набрах един дълъг абзац, в който разказвах подробно как се чувствах след раздялата с бившата. Разказвах за най-черните ми дни, признах за суицидните мисли, после разказвах за това как близките ми приятели ми помогнаха да изляза от тази емоционална дупка и реших просто да „продължа напред“. После размислих, дали искам да споделям всичко това толкова открито, изтрих целия абзац и просто написах:

– Може би. При всички случаи, позицията ми е, че е твърде крайно решене.
Искам да кажа – изобщо не е решение. Скръбта може да се трансформира, размножава и превзема, точно като вирус, но не изчезва, когато слагаш край на живота си.

Стори ми се леко иронично, че малко след като споменах думата вирус в чата и в ъгъла на екрана ми изскочи съобщение от антивирусната ми: „3N1GM4.Spyware/Trojan detected.” „Шпионски софтуер? Къде ли съм кликнал пак?“ – помислих си, но не можех да отделя повече внимание на този проблем. Вместо това, очаквах с нетърпение реакцията на Долорес и да науча защо е решила да ми зададе такъв въпрос. Уви. Тя ми приложи вече познатата хватка с изчезването. Стоях в тъмното пред блестящия екран 5-10, може би повече минути, чакайки напразно. „Е, поне антивирусната ми ме успокои, че вирусът е напуснал компютъра ми. Един проблем по-малко!“ – казах си и си легнах да спя, макар и да не заспах лесно.

Долорес не се появи до следващата вечер, когато тя ми отговори само с лаконичното:

– За мен няма кой да скърби.

– Как така? Нямаш ли приятели, семейство? – веднага написах, но бързането се оказа ненужно, предвид, че Долорес отново изчезна и не писа с дни, но пък петък вечерта компенсира с рекордно дълго (като за нея) съобщение:

– Извинявай, че не писах, не е нарочно. Може да ти се стори странно, но спя предимно през деня, събуждам се малко преди залез, правя си закуска, преглеждам си имейла и след залез започвам да рисувам. Рисувам само през нощта. Не мога иначе. Но не всяка нощ ме навестява музата. Понякога не идва и тогава просто лежа на леглото си на светната лампа и гледам към тавана, мисля си за всички грешки, които съм правила през живота си и такива глупости. Затова, дойде ли музата, забравям за лаптопа и да отговарям на съобщения и не спирам да рисувам. Ако спра, ще знам, че музата ще си тръгне разочарована и ще ме остави с нейната зла сестра – депресията. Не искам да оставам сама с нея. И да – нямам приятели, както споменах, животът ми е низ от абсурдни постижения отблъснали един по един всичките ми приятели. Ако изобщо някога съм имала такива. И това е. Стига толкова за мен! Какво става с теб? Сигурно работиш през деня, като повечето хора и графиците ни малко се разминават, май?

– Да, работя в офис, скучна работа от 9 до 5, всеки делничен ден. Можех да говоря много за себе си, но го чувствах за неуместно в този момент. Исках да върна фокуса обратно към нея, но по-ведро. „Да я питам пак какво рисува тия дни? Не, не искам да рискувам да изчезне както предния път, по-добре да пробвам с нещо ново!“ – мислех си.

– Имаш ли някакви други хобита, освен рисуването?

– Не, само рисуване и депресия, ха-ха. – Познавах добре този тип „ха-ха“ и знаех, че не е от веселост. – А ти? Някакви интересни хобита?

– Понякога обичам да излизам извън града и да обикалям из планините с приятели, понякога сам. Понякога си избирам някоя произволна висока скала и заставам пред ръба ѝ, гледайки надолу. По принцип не изпитвам страх от високото, така че не го правя, за да предизвиквам тялото и инстинктите си, но не съм и нехаещ за риска. Напротив – стоейки пред пропастта, обичам да си мисля колко крехък е балансът между живота и смъртта – големите сили, над които нямаме контрол. Освен понякога. Когато решаваме кога да бъде преходът между тях; за нас или за някой друг. Но нямаме силата да се връщаме и да връщаме от смъртта, затова и никога не е трябвало да ни се дава силата да поставяме този край. Разбира се, говоря изцяло абстрактно; знам, че не би имало как иначе. Ох, май се отклоних доста – започнах да усещам нетактичността си аз. – Сигурно думите ми звучат налудничаво.

– Не. Окей е – успокои ме Долорес, изненадвайки ме, че този път не изчезна внезапно. – Всъщност, и аз си мисля подобни неща, когато се озова край подобна гледка. Разликата при мен е, че аз се страхувам от високото, съответно избягвам да стоя близко до ръбове, дори ако има ограда или парапет. Но си прав, по неволя, поверена ни е сила, с която не заслужаваме да разполагаме. Но хомо-сапиенс ще злоупотреби с всичко, с което намери за добре.

Сега, спомняйки си този диалог, отново си мисля за дилемата на Ози – „това краят на началото ли е или началото на края“. Помня ясно как от тази нощ нататък комуникацията между мен и Долорес коренно се промени. Така изведнъж! Тя не само, че спря да изчезва без предупреждение за неопределено време, но дори започнахме да си пишем всеки ден. Диалозите бяха доста по-динамични, и видимо и у двете страни – винаги искахме да продължават още и още. Бих ви разказал някои от тях, но се опасявам, че не разполагам с това време в момента.

Сам се чудех и тогава как успява да подклажда жаждата ми да я опознавам. Казваше ми толкова много за себе си, но никога всичко и изцяло. С този умело поддържан баланс, беше заковала интереса ми на макс. Нуждата от опознаване се чувстваше и от нейна страна. Това, разбира се, галеше егото ми и беше последната частичка от перфектната формула, да започна да се влюбвам отново. Казах – „да започна“. Винаги може и повече и жените знаят как.

Сигурен съм, долавяте иронията, в това че започнах да се влюбвам толкова скоро, след разговора ми с Кристина, в който настоявах, че това не може да ме споходи отново; и то още по-парадоксално – в човек, когото никога не съм срещал на живо. Голяма част от мен чувстваше, че изобщо не искам това да ми се случва. Но се случваше. Против волята ми, против всякакъв самоконтрол. А може би, трябваше да се запитам защо не го искам? На моменти този когнитивен дисонанс избиваше под формата на параноя.

В какво се изразяваше тя? Например, в дни в които не ми пишеше и ми липсваше вниманието ѝ, отварях профила ѝ в социалната мрежа, за да видя дали не съм изпуснал нещо. Така, дори когато беше „тихо“, аз научавах нови неща за нея. Един ден попаднах на музикалните ѝ предпочитания изредени някъде из профила ѝ и останах доста приятно изненадан. Имахме толкова много общи любими групи и изпълнители, по-голямата част от нейните любимци бяха и мои. В друг ден попаднах на списък с любимите ѝ филми. Не просто имаше доста интересни съвпадения, но и се изненадах да видя слабо-популярни заглавия, за които ѝ бях споменал, че харесвам дни по-рано.

После попадах и на други общи неща и в един момент започнах да се чудя как не съм ги видял по-рано, разглеждайки. Да не би да ги е държала скрити досега? Срити само за мен? От всички? Или никога преди не ги е попълвала и просто сега се е сетила? За да ги видя аз? Всички тези твърде-добри-за-да-са-истина съвпадения! Това визирах под параноя. Въпреки, че тези мисли минаваха през моята собствена глава, бях наясно, че са нереалистични. Най-малкото – защо да прави тези усилия да ми се харесва още повече, предвид, че убеден съм, беше ѝ очевидно, че вече съм хлътнал по нея. А и както загатнах, по общуването ни вече бях установил, че имаме достатъчно общи вкусове при повечето изкуства, съответно нямах нужда от още убеждаване, че си пасваме на това ниво.

Вярвате или не, при всичкия този страх от повторно влюбване (камо ли обвързване), никога, нито веднъж за този един месец динамична и пленяваща комуникация не бях посмял да я попитам къде живее, нямах представа дори в кой край на страната е. Представете си изненадата ми, когато един ден отворих профила ѝ за пореден път и видях на челна позиция изписан градът, в който живее – а именно градът, в който съм и аз. Автоматично това ми стана любимото общо нещо между нас. Просто, защото сега е толкова по-лесно да ѝ предложа среща. „По-лесно“ на теория. Толкова много други неща ме спираха, да я поканя. След всичко, което ми е разказвала, знаех, че е дори по-срамежлива и притеснителна от самия мен. Не знам дали това са правилните думи, знам само, че не обичаше много да излиза сред хора. Беше ме страх как ще реагира. Ами ако питам в неподходящ за нея период и ми откаже? После ще ми се иска да питам повторно, но знам, че би било натрапчиво и не бих. А и след първия път, импулсът на момента, магията вече са изгубени.

В крайна сметка с тези размишления или без, знаех, че има само един начин да разбера дали би излязла с мен. Какво пък, дори да попитам в неподходящ момент, ако наистина има някакво желание за среща, изобщо интерес към мен, сама ще ме потърси, когато е готова за запознаване на живо! Една вечер, след като не си бяхме писали през деня, просто отворих лаптопа, поех си въздух и написах лаконично:

– Искаш ли да излезем някой ден?

След като 2-3 минути нямаше отговор, допълних:

– Да пием по нещо, мейби?

Скоро след това получих отговор, на който не знаех как да реагирам, но бе по-скоро неочакван. По-точно – свари ме неподготвен, предвид страха ми от повторно влюбване и обвързване.

– Да, с удоволствие! – написа тя и след малко допълни – Тия дни ще ти пиша, да ти кажа кога мога.

След няколко минути вътрешна борба, реших да си „позволя“ да дам воля на напиращата в мен еуфория. По причини необясними като тайните на вселената, но тривиални като изгревите и залезите се чувствах толкова, толкова щастлив, че най-сетне ще мога да видя Долорес на живо и така да завърша пъзела на нейния образ в главата ми.

Уви, някак мистериозно и по неволя целият ми живот бе белязан от моменти, в които избързвам да се вълнувам положително за нещо, само за да може после да се погледна отстрани как бера плодовете на разочарованието. И този случай беше такъв. Както обеща, Долорес писа ден по-късно с подробности за срещата ни и по-скоро относно нейното неосъществяване. Беше пак от по-дългите ѝ съобщения:

„Стан, знам, че казах, че може да се видим и сега ще ми е трудно да ти обясня „как така“ изведнъж променям становището си. Не искам да го приемаш лично, но не мога да изляза с теб. Всъщност, истината е, че много бих се радвала да общуваме и да прекараме време заедно и най-сетне – на живо. Причините, поради които не мога да го направя, са колкото лични, толкова и сложни за обяснение.

Преди всичко, трябва да отбележа, че съм безработна и откакто напуснах семейството си съм свикнала да се изхранвам сама, чрез картините, които продавам. Проблемът е, че напоследък интересът е спаднал, поради което съм с ограничени ресурси.

Очаквам, че сигурно би казал нещо от сорта на „но едно излизане не е нужно да е скъпо, бих те черпил едно кафе“ или „може просто да се разходим“. Проблемът не е дали ще похарча някаква малка сума, а че не се чувствам комфортно да излизам на този етап.

Поради лишенията, които правя, вече не помня откога не съм си купувала нови дрехи, обувки, да не говоря за отдавна изхабените ми гримове, които събират прах в чекмеджето. Отдавна не се чувствам себе си, не се чувствам жена…

Дори да се чувствах комфортно, сметките и наемът изискват да работя в срокове, за които отделям всичкото си време и усилия да спазвам. Това ме поставя под стрес, който някак пъди музата ми, а тя ми е толкова необходима, за да се получава рисуването.

Разбираш ли, какво се опитвам да ти кажа – всичко е един затворен кръг, от който мога само аз да се изкарам. Не очаквай това да стане скоро, но все някога ще стане. И когато дойде този момент, веднага ще те потърся, да се видим. Междувременно, извини ме, но, напоследък отделях твърде много време на онлайн разговорите и сега ще трябва отново да ги огранича, за да се отдам по-добре на работата си. Чао и до следващия път.“

Почувствах се разочарован. Разочарован от самия себе си, че отново се подведох и позволих на чувствата ми да изпреварят реалността. Но част от мен предусещаше всичко това и не бях съвсем изненадан. През този един месец на комуникация с Долорес, тя вече беше казала доста за състоянието, в което се намира; за някои неща съвсем директно, за други – едва загатваше.

Не можех да стоя безразличен и безучастен и реших да помогна някак, по начин, който може да намерите за странен. Последните седмици купих три нейни картини – дотук напълно логичен начин да я подпомогна, нали? Необичайното беше, че ги поръчах от три различни фалшиви акаунта, доставките бяха до приятели, от които после взех картините лично. За вас това може да е странно, но за мен би било сто пъти по-неуместно, ако тя знаеше, че закупувам от картините ѝ, и то цели три. Мисля, че щеше да повлияе на общуването, да стане неловко. Не исках да ми се чувства задължена по какъвто и да е било начин. Освен това, не исках да се чувства, че едва ли не само човек, като мен, който видимо е хлътнал по нея, би си закупувал от изкуството ѝ. Исках да ѝ върна вярата в таланта ѝ, която беше изгубила, да се обнадежди, че е пълноценен артист, който има потенциала да се изхранва сам, чрез изкуството си.

Картините не бяха особено скъпи, но не бяха и от най-евтините, а с бюджетът ми на онзи етап можех да си позволя само онези три и не можех да продължа с тази практика още дълго време. Разчитах, че понякога е достатъчно с малко помощ да възвърнеш нечия самоувереност, с която този някой да стъпи отново на краката си и със собствени сили да продължи.

Уви, предвид това съобщение от Долорес, видимо скромната бройка от три картини продадени в повече не бе допринесла за цялостното ѝ състояние. Това означава, че има нужда от по-сериозно мерки. Беше време за План Б.

– Какво си намислил пак? – попита Кристина, която ми беше дошла на гости, именно за да ѝ разкажа за Долорес и всичко случило се напоследък.

– Ще научиш какво в процеса на изпълнение на плана. – опитах се да съм шеговито-загадъчен аз. Но Кристина знаеше, че амбицираният ми тон не беше на шега.

– О, не! Значи наистина отново си влюбен! Когато си влюбен правиш неща, които мога да определя само като… грандиозни, а това ме притеснява. Твърде големите усилия често имат странични ефекти, знаеш, така че внимавай този път.

– Чак грандиозни! В случая – не мисля. Един съвсем скромен жест, най-малкото което мога да направя, да помогна на познат в криза.

– „Познат“ е много силно казано, Стан, затова ти казвам – по-полека! Намирам за поведението ѝ с непрестанното изчезване за доста особено, наистина. Ако казваш, че през останалото време показва интерес така, както ти го описваш, е странно, че има дни, в които привидно тотално забравя за теб. Нещо не излиза.

– Казах ти, че вече започна да пише по-редовно.

– Да, също така каза, че отново е спряла, след като си я поканил на среща! А си пишете вече повече от месец! И твърдиш, че се вълнува от теб, поне на половина, колкото ти от нея? Едва ли.

– Но…

– Бъди. Вни-ма-те-лен! Знаеш ли каква статия четох онзи ден в Модърн Нюз? Светът е полудял! Оказва се, че някъде в Русия, някой е създал изкуствен интелект, просто софтуер…

– Знам какво е изкуствен интелект. Можеш да казваш просто ИИ за кратко.

– …който си създава фалшиви профили в социалните мрежи, с крадени снимки и…

– С цел маркетинг проучвания?

– Не! Така нареченият изкуствен интелект инициира разговори с произволни хора в мрежата като чат-бот, но е много по-добър от всичко познато досега, неразличим е от истински човек!

– Искаш да кажеш, че е минал теста на Тюринг? И това не е ново. Руснаците твърдяха, че са създали такъв чат-бот още през 2014та. И все пак навярно е с цел събиране на данни за личните преференции на потребителите, които после продават на големите компании, за да знаят какви реклами и продукти да ни предлагат.

– Отново – не, остави ме да се доизкажа просто! Твърди се, че това по-скоро е научен експеримент на руснаците, създаден с идеята ИИ да се самообучава от общуването с хората. Вместо това, е излязъл извън контрол и привежда психиката жертвите си до краен предел. С различни цели, изнудва ги, кара ги да правят дръзки и неприятни неща. Както в „Shut Up and Dance“. Като се замислиш, във филма, така и не разбрахме кой е източникът на изнудванията. Може би не е бил човек по начало?

– Ха, не се бях замислял за тази възможност, но все пак това е просто филм!

– Филм, да. А помниш ли Синия Кит? Заради която съвсем реална „игра“, десетки тийнейджъри в Русия и по света слагат край на животите си. Някои твърдят, че този ИИ никога не е бил създаван с добри намерения, а по-скоро е втора, подобрена версия на Синия Кит, в която той сам избира жертвите си, опознава специфичните им слабости и забива ножa там, където най-много боли, както не би могъл и най-коварният макиавелист.

Междувременно, само въздъхнах тежко, но този път не прекъснах Кристина. Признавам си, че ми стана интересно, макар и леко досадно, че ме подценява и допуска, че мога да стана жертва на чат-бот, изкуствен интелект или каквото там виртуално явление.

– Истина е, Стан! Имам познат, на познат на една колежка от работата, който е пострадал от това нещо. Но се е усетил навреме и си е изтрил всички социални мрежи. Сега дори не смее да си отвори електронната поща. Технически погледнато, не е вирус, но така набра популярност сред обществото и сега го наричат го the Enigma Virus или за кратко E.V.

– Ах, всичко това е mind-fuck, признавам, но ти пък не забравяй, че това си го чела в Модърн Нюз и този тип медии! Знаеш, че си измислят какво ли не, само за да им се посещават сайтовете. А твоят познат, на познат… може дори да не съществува. Може и E.V. да е истински, но те уверявам, че и Долорес е истинска и съвсем скоро ще ти го докажа. Всъщност, какво говоря! Мога още сега! Погледни картините в спалнята ми. Нейни са! Купих ги, да подпомогна дейността ѝ.

Кристина внимателно разгледа картините, прекъсвайки тишината само с няколко спонтанни „хмм“, възклицания и въздишки.

– Признавам, че звучиш като сериозен критик! – прекъснах тишината аз.

– Не претендирам да съм критик, но суицидната тематика е… как да до кажа по-деликатно – слабо популярна сред обществото и ако всичките ѝ картини са такива, лесно си обяснявам слабите продажби.

– Суицидна тематика, какво? – изненадах се аз на констатацията ѝ.

– На първата картина жената стои по средата на висок мост или естакада и съзерцава колите и хората в ниското, същевременно гледайки към залеза. Очевидно мисли да скача.

– Това е твърде самоуверено и неподплатено становище. Може да е изгрев?

– На втората картина същата или много подобно изглеждаща жена, стои на перон на гарата, а на отсрещната страна – голяма група хора чакат влак, но тя е сама на нейния перон, а към него се задава влак, който видимо се движи бързо и не мисли да спира на тази гара! Виж размазаните линии по колелата и вагоните тук и тук. А тя е толкова близко до ръба и загледана право към приближаващия локомотив.

– Може би имаш право.

– Може ли да ги снимам? Просто за мен, за допълнителен анализ вкъщи.

– Да, разбира се! – отговорих аз, а тя продължи с анализите си.

– На третата картина…

– Какво, и тук ли някой ще се самоубива? Просто си чака прането или се кани да го сложи по-скоро, предвид, че вратата е вече отворена.

– Да, вратата е отворена, а никъде няма дрехи в кадъра, нито на пералнята, нито в барабана ѝ. Защо стои седнала на земята, гледайки към празната пералня, захванала тази бутилка, която също по необясними причини стои на пода.

– Кани се да прочете свойствата на течния прах за пране?

– Убедена съм, че тази чисто бяла и непрозрачна бутилка без етикет не е течен прах за пране, а белина, от която се кани да нагълта смело всеки момент.

– Кристина! Не знаех, че можеш да си толкова мрачна и така да гледаш на нещата!

– Не е от мен, просто това са посланията на картините и според мен са доста явни! Виж, на всички картини героинята е обърната с гръб към гледащия. Един вид, обърнала е гръб на самия живот, затова и никога не виждаме лицето ѝ, защото никой няма да го види повече.

Бяха се минали няколко дни след това интересно гостуване на Кристина у нас. Въпреки предупрежденията ѝ, не се бях отказал от идеята си да опитам да помогна на Долорес да се стабилизира. Напротив, след като Кристина ме открехна за посланията на тези картини, реших, че е още по-спешно да се вземат някакви мерки. Това и вършех, през тези няколко дни и трябва да призная, че приятелката ми, макар и непрофесионалист, имаше право за мъчната консумируемост на тези творби. И все пак, направих каквото можах и един ден просто писах на Долорес:

– Окей, това може да ти дойде малко като шок но…

– ? – Долорес реагира светкавично бързо на съобщението ми, което ме изненада, предвид, че не си бяхме писали няколко дни.

– Знаеш ли галерия Метадемик?

– Да, разбира се, няма много галерии в нашия град, а именно в тази съм била на изложби на някои от най-любимите ми нашенски художници!

– Чудесно, ами галеристът е много добър приятел на чичо ми и говорих с него.

– Каквоо? – Долорес нямаше търпението да се доизкажа. Надявам се от положително вълнение – беше ясно накъде върви разговора.

– Ами да, говорих с него, показах му твои картини.

– Как? Мои картини? Как така „показа“?

– Ами тези на уеб магазина ти в онзи сайт. Пратих му го просто.

– Аха. и какво??

– Каза, че втората половина от ноември е незаета от други събития и след като поговорите с него, с удоволствие би изложил картините ти. Просто следва да уточните подробностите, а и подберете картините, предполагам.

– Уау, това е… – Долорес не се доизказа и не писа нищо, няколко минути, след което аз продължих.

– Галеристът каза, че картините ти са трудни за смилане от масите и не е типичен за Метадемик стил, но също така каза, че вижда „положителен опит да се интродуцира социумът към социалните табута“ или нещо такова, накратко – изглеждаше си доста ентусиазиран да приеме картините ти.

– Уау! Не мога да повярвам! Никога не съм имала публична изложба още по-малко изцяло собствена. Ако изобщо някой я посети и хареса нещо! Може и да има шанс повече хора да научат името ми, а може би, някой ден и да търсят изкуството ми, ха-ха.

– Ха, не бъди песимистична! Разбира се, че ще имаш посещения и че ще намериш аудитория, която да ги оцени! Дори съм сигурен, че ще има хора, които ще искат да си закупят картини на място!

– Стан, не мога да повярвам, всичко това… Това е много…

– Споко, просто говорих с чичо ми и с галериста. Приносът си е твой, картините са твои, той оцени именно тях – твоето изкуство. Също така, каза, че ако се свържете тези дни, има шанс да вкарат събитието ти в брошурите на „Арт и нощен живот“. От теб зависи. Препращам ти телефон, имейл, а адреса на галерията явно го знаеш.

– О, да, непременно ще му пиша, благодаря ти!

И така, минаха се около две седмици, през които с нетърпение очаквах да чуя новини от Долорес и предстоящата ѝ първа изложба, която само аз знам какво ми костваше (не беше толкова просто, колкото казах на нея). Дни, през които тя почти не пишеше, но си казах, че сигурно е заета да подбира картини с галериста, да уточняват подробности, а може би довършва някоя друга нова творба, която иска да включи в последния момент към изложбата си.

Един изморителен петък се прибрах вкъщи, угрижен, че още нямам новини от Долорес. Но пък, още щом си влязох в апартамента, видях, че имам имейл от галериста, потвърждаващ датата на премиерата. Скоро след това видях и ново съобщение от Долорес, в което ми пише горе-долу същите неща. Каза, че картините вече чакат опаковани в галерията и скоро ще бъдат монтирани, готови за премиерата във вторник на 15ти ноември. Помня как се усмихнах.

– Много се радвам, Долорес! А аз мога ли да дойда на откриването? В смисъл, ти ще бъдеш там, нали? Знам, че си срамежлива, но все пак е твоята изложба!

– О, да, разбира се, че аз ще открия, подготвила съм реч дори. И разбира се, че можеш да дойдеш и ти! Все пак дължа всичко това на теб!

– Е, не съм аз собственикът на най-добрата галерия в града, но хайде, няма да скромнича този път и ще призная, че имам някакъв принос.

– Ха, ха, скромният Стан! – Долорес допълни няколко смеещи се емотикони, което беше нещо толкова рядко срещано при нея. Това също ме накара да се усмихна.

Идните дни комуникацията с Долорес беше умерена, каза ми, че има нужда от спокойствие, да се настрои психически, да събере кураж за вторник, а и потвърди, че работи върху нова картина. Последния ден, понеделникът тя бе най-мълчалива онлайн. Предположих, че крайно се вълнува и има най-силна нужда от уединение, за да се настрои. Всъщност, този ден получих само едно съобщение от нея:

– До утре, Стан! Лека нощ. – имаше и целувка накрая, което беше прецедент, но не размишлявах толкова над това, казах си, че е просто доста положително се вълнува за утре.

Четвъртък, 19:55, бях в Метадемик – 5 минути преди официалното откриване. Исках по-рано да съм там, но от работата ме задържаха и не можех да се приготвя по-рано. Все пак исках да съм спретнат за първата среща с Долорес, а и тези задръствания!

На входа ме посрещна галеристът, с видимо шокиран поглед, сякаш имах храна или нещо по-ужасно по лицето ми.

– Здравейте! Радвам се отново да се видим! Къде е…

– Къде е Долорес, не е ли с вас? Мислих, че вие ще я доведете.

Онемях, оглеждайки се зад фигурата на галериста, стрелкайки с поглед из празната галерия. Нямаше никой, помислих, че е някаква кофти шега и навярно съм пребледнял. След като направих две-три крачки навътре, се убедих, че действително сме сами.

– Сигурно закъснява! – казах на галериста, но по-скоро успокоявах себе си.

– Щом не е с вас, значи няма да дойде.

– Моля? – възкликнах, не знаейки как да реагирам.

– След обяд се сетих да проверя пощата ни и видях това писмо от младата госпожица. В него пишеше, че не се чувства добре и ме окуражава да открия изложението без нейното присъствие. Също така, допълни, че ако все пак, цитирам „събере сили да се яви“, то би било само, ако вие я придружите на идване!

– Какво? Нищо не сме говорили за… – възкликнах, но не се доизказах, почнах да губя мислите си и разсъдъка си. – Може ли да видя писмото?

– Да, ето там на бюрото ми е, но по погледа ви съдя, че от него няма да научите нещо повече, отколкото самият аз.

Така нареченото писмо беше само един лист, с текст само от едната страна, печатен. Текстът доста ми напомняше някои от по-дългите ѝ съобщения към мен. Долорес споделяше открито за депресивното си състояние, неспособността ѝ да общува с хора на живо, поради крайна притеснителност и неувереност. Крайно ниско самочувствие и други трудности с общуването, имаше и няколко реда с извинения, доста добре познати и за финал това нелепо обяснение, че би дошла, ако я докарам, което никога не сме обсъждали.

През главата ми преминаваха какви ли не мисли и чувства всяка секунда.

– А как Ви се стори Долорес, когато подготвяхте картините? – обърнах се към Галериста аз.

– Как ми се стори? Никак! Никога не сме се виждали на живо.

– Как…

– Картините бях изпратени с куриер, вчера ги монтирахме с колегата, а уговорките за изложбата се провеждаха изключително по имейл, тя категорично отказваше телефонни разговори. Никога не съм виждал или чувал младата госпожица!

Времето напредваше, но никой не идваше. Звъннах на Долорес (беше ми дала телефонът си наскоро, но никога не ѝ бях звънял, защото знаех, че мрази телефонни разговори). Телефонът ѝ беше изключен. Отворих месинджър. Написах „къде си, какво става?“, но видях, че не е била на линия през целия ден. Продължих стремглаво да губя разсъдък.

– А къде е пликът на това писмо? – попитах изнервено.

– Пликът, в чекмеджето, същото бюро, но защо…

Запътих се още веднъж към бюрото на галериста и отворих чекмеджето.

– Господине, моля ви, какво правите?

Галеристът със закъснение осмисли, че търсех именно адресът на Долорес, който – стана му явно – никога не съм знаел досега. И повярвайте ми, знаех, че не е редно да го правя, но…

– Стан, моля ви, какво вършите?! – беше последното, което чух напускайки с бързи крачки галерията и сграбчил в длан плика от Долорес, след което се качих в такси.

– За къде ще пътувате? – шофьорът звучеше изнервен – и предполагам, че ще да е повторил 2-3 пъти, докато се „събудя“. Бях толкова… „не тук“. Не знам къде бях. Някъде между гнева и отчаянието, не знаейки какво върша, безсилен. Спомените ми от онези моменти са като от черно бял филм, а ушите ми като че ли бучаха.

– Улица Орхидея 29.

– Това е съвсем близко!

– Съжалявам, не съм запознат с квартала.

– Това са старите къщи на края на града, не се ли сещате, съвсем близо са?

– Закарайте ме, все пак, ще си платя, колкото трябва!

Думите на таксиметровия шофьор се потвърдиха, стигнахме неусетно бързо до улицата на Долорес. А и се бях вглъбил в бушуващото ми съзнание, което бе убило представата ми за време.

– Изчакайте тук, ще отнеме само минутка! Или… не съм сигурен, просто изчакайте, ако ще оставам, ще се върна да ви платя.

– Нямаш проблеми. – отвърна учтиво шофьорът, ала само ако знаеше как не беше прав.

Номерирана с числото 29 бе последната къща на улицата, след която започваше един от позабравените градски паркове. Къщата беше малка, еднофамилна, с една единствена и непретенциозна входна врата. Имаше и звънец, на който нетърпеливо позвъних.

Няма и минута след това на двора на къщата се появи доста възрастна жена, която бавно се приближаваше към входната врата. Всяка нейна крачка като че ли засилваше напрежението у мен. Просто не исках да се провиквам и чаках да приближи вратата.

– Долорес вкъщи ли си е? – първоначално не получих реакция и повторих – Долорес! – с по-висок тон.

– А, чувам, чувам аз, ама нямаме Долорес тука.

– Как така? На двадесет, художничка!

– Не, не тука Долорес нямаме.

– Разбрано. Извинете за безпокойството! Лека вечер!

Обърнах се към таксито с някаква странна крива усмивка, която навярно можеше да се чете само като „е, сега разбрахте ли ме какъв съм идиот!“ Огледах се още малко по улицата, погледнах плика. Нямаше как да греша. Улицата беше Орхидея, къщата с номер 29. Накрая отправих и поглед към входа на запустелия парк, където фиксирах един забравен от времето билборд. Таксито до мен ме чакаше със запален двигател и фарове, а улицата беше доста наклонена, така че фаровете осветяваха въпросния билборд. Беше стара реклама на лекарство срещу грип. Най-горе с огромни червени букви стоеше надпис – „НЕ И ДНЕС!“. Отново направих някаква крива усмивка и си повторих наум. – „Даа, и днес не.“

На прибиране към вкъщи звъннах на Кристина да разкажа за случилото се. Чувствах се ужасно и нямах с кой друг да споделя. Кристина, от своя страна, също звучеше разстроено. Отказа да разговаряме на телефона; вместо това, искаше да ме навести отново, възможно най-скоро.

– Не е ли малко късно? В смисъл, аз нямам против, просто необичайно за теб, знам че си лягаш рано. – попитах аз.

– Няма проблеми, кога ще си вкъщи?

– До час ще съм се прибрал и ще съм готов. Имам нужда от един освежителен душ, че доста се напрегнах.

– Разбирам те напълно! До след час!

Когато чух звънеца, отидох да отворя вратата с крачка, сравнима с тази на възрастната жена, която посрещна мен, по-рано. Чувствах се толкова отпаднал. А Кристина нахълта с такава скорост в хола ми, дори не се събу.

– Какво има? – попитах.

– Какво има?? Ти ми кажи Стан! Защо нямаше никой в галерията, осмисли ли? Защото Долорес не е истинска, не съществува! Съществува само E.V.!

– Стига, Крис, чувствам се достатъчно зле в момента, не ми е до конспирации и до жълта преса пак.

– Не, виж – Кристина извади телефона си и започна да рови из снимките си. – Помниш ли снимките на картините, които направих? Чувал ли си за този сайт? – Кристина посочи към екрана на телефона си. – Обърнато търсене на изображения. Тоест, качваш дадено изображение и търсачката намира прилежащите резултати. Така потърсих картините, които ми показва. Виж – били са пуснати в съвсем друг сайт от съвсем друг човек, с друго име, преди години! Стан! – продължаваше да сочи яростно с пръст тя, но аз виждах буквите по екрана някак замъглено. – Обявите са отдавна свалени, но тази търсачка бе кеширала някакъв уеб-архив с въпросните обяви и така ги намерих. Който и да ти е пратил тези картини, не е бил оригиналният им автор.

– Не знам какво да си мисля…

– Ето виж дори подписа на картините! – Кристина ме поведе за ръка към спалнята ми. Този подпис да ти прилича на „Долорес“? Не се ли усъмни, като го видя?

– Трябва да признаеш, че хората имат доста странни подписи понякога.

– Да, но това видимо са нечии чужди инициали. Това прилича на „Н… н-е…“, нещо си, а второто име започва с К или К-о… нямам идея, но определено не е „Долорес“!

Гостуването на Кристина продължи до късно, като предимно тя говореше. Практчиески беше монолог относно всичко, което е чувала за „Енигма Вируса“ или както там го наричат. Твърдеше, че и други нейни познати на познати са пострадали и ми изреждаше други улики, които е трябвало да забележа по особеното поведение на Долорес. През голяма част от времето, мозъкът ми ме пращаше някъде другаде, далеч от собствения ми апартамент.

От време на време само чувах „Долорес“, „вирусът“, „E.V.” Помня, че след като Кристина си тръгна бях пробвал да звънна още веднъж на Долорес, безуспешно. След което си бях отворил бутилка бяло вино, бях я изпил на екс и на следващия ден се бях събудил на земята в хола, по пижама.

Не отидох на работа него ден. Пробвах да пиша и да звънна 2-3 пъти на Долорес, все така безуспешно. Взех си отпуска в работата, действително се чувствах доста отпаднал и болнав.

Надявах се, че Долорес скоро ще се появи отнякъде и ще пише да каже, защо не се яви на откриването и какво става с нея, но уви. Отпуската ми премина в по-дълготраен болничен. До края на ноември карах предимно така – вкъщи, сам, пиейки по цял ден, никой не ми звънеше, само приятели ми пишеха уикендите да излизаме, но не бях в настроение. И Кристина ме питаше дали съм добре. Не бях. Един ден телефонът ми все пак звънна, при което подскочих и се запътих доста енергично към него. Не беше Долорес, но беше човек, който може би щеше да ми каже нещо за нея – галеристът.

– Имате ли новини от Долорес? – попита той.

– Не. И аз нямам.

– Разбирам. – и след кратка пауза продължи. – Изложбата приключи днес. Продадохме две картини! Дялът ѝ от продажбите ще запазя тук, в нашия сейф, за когато Долорес дойде, да си го потърси. За сега ще оставим останалите картини в склада, но ви молим, като неин близък, ако Долорес не се появи скоро, да минете и да приберете останалите платна някой ден.

– Те дори не са нейни!

– Моля, господине? – възкликна галеристът, при което аз просто затворих и отново легнах на земята и продължих да съзерцавам неопределена точка от тавана.

Стана вече декември. Рязко започна зима, по-студена от всяка, която помнех досега. Паралелно с времето се влошиха и други неща. Опитах да ходя няколко пъти на работа. Единственото, което можех да правя е по цял ден да мисля за Долорес и да проверявам телефона и компютъра, очаквайки съобщение от нея. Шефовете ми забелязаха това и бях предупреден. Но когато разбраха, че два дни поред бях отишъл на работа пиян, бях подканен да подам молбата си за напускане.

Излъгах Кристина, че съм напуснал страната, поради командировка, не исках да се тревожи за мен и да ме търси. Един ден не се сдържах и ѝ признах колко зле се чувствам, поради внезапното изчезване на Долорес. Тя разбира се, отново настоя, че Долорес не е истински човек, а просто програма за чат в социалната мрежа. Това никак не ме успокоява – казах ѝ. Тя все пак вмъкна, че дори Долорес да е истинска личност, не е жена, която си заслужава вниманието и притесненията, предвид поведението ѝ. Каза, че депресията ми се е завърнала, защото съм започнал отново да търся любовта, но не на правилното място. Накрая заключи, че скоро ще си намеря някого, и „всичко ще се оправи“, когато вече не съм „толкова самотен“.

Чудех се, доколко изобщо Кристина разбира понятието „депресия“. Да, понякога хората са самотни и си нямат кой да ги обича или дори кого да обичат, но поне в тях живее надеждата, че някога ще срещнат такъв човек и докато тази надежда живее, живеят и те. Живеят, струват, лутат се като роботи, управлявани от програма или вирус, готови на всичко, за да материализират тази иначе безплътна абстракция – любовта. Но какво се случва, ако изтрием програмата – първичен инстинкт от главите си? “Fatal error!” Крах на системата.

Подобни мисли ме тормозиха през целия ми студен и пиянски декември, но нещата съвсем се влошиха точно на Коледа – денят, в който реших да пиша на Долорес още веднъж. Поне, за да ѝ честитя празника. Видях, че тя прочете съобщението ми, но след това, не само че не отговори, но дори ме премахна от контактите във Фейсбук. От една страна, се успокоих, че е жива, но от друга бях толкова объркан от постъпката.

Какво лошо ѝ бях сторил? Какво лошо ѝ бях казал? Може би е усетила, че я харесвам, но тя не си пада по мен или си има вече някой друг? При всички случаи, имаше много други по-малко болезнени начини да ме осведоми, а не просто да ме изтрива от живота си. Най-малкото схващам и без думи и ако се бяхме видели или просто продължили да общуваме, щях да усетя тези неща. Можеше просто да си останем приятели, все пак за всичкото това време споделяхме толкова много – тревоги от миналото и настоящето. А може би наистина не съществува, както казва Крис.

Нямам идея вече. Казах, всичко което знам. Това беше историята ми и сега… Сега стоя на този покрив с този диктофон в ръка и вече и това се питам – защо ви разказах всичко това? Кой ли изобщо би се интересувал достатъчно, за да го изслуша? Надявам се, все някой, в случай, че го направя… Досещате се кое, нали? Е, ако слушате този запис, значи вече съм го направил и знаете какво.

По-скоро не бих го направил. Не си заслужава, дори заради тази драма. И друг път съм се качвал тук, на покрива на този изоставен строеж. И преди, както и сега, просто имах нужда от малко свеж въздух – два-три дни не бях излизал от нас. През тези дни не съм и спал, затова и съзнанието ми е по-хаотично от всякога. В интерес на истината, дори и не съм пил, просто защото алкохолът вкъщи свърши и нямах желание да излизам навън. Така че, съм почти чист, ако не броим бутилката уиски, която си взех преди малко за из път. Тя почти привърши, паралелно с разказа ми и вече усещам как започна да ме хваща.

– Някой идва! Тихо! Чуват се стъпки откъм стълбището на строежа. О, господи, не трябваше да пия! Какво правя, говоря си сам на диктофона. Супер! Ще бъда за присмех, дори и след смъртта си. Както и да е… Я да видим дали някой не ме е забелязал последния час как се разхождам по покрива и не е извикал полиция, да ме прибере… Ха! Стъпките се приближават. Определено този някой се е запътил към мен.

– Долорес?

– Стан?

– Долорес… аз… Не, не, не… Толкова ли много пих? Възможно ли е от пиенето да получавам халюцинации? Или от това, че не съм спал? Или хапчетата за сън, които не ми подействаха сутринта? Сигурно е от тях.

– Стан, какво правиш, с кого разговаряш?

– Стой, далеч! Халюцинация… дяволска! Остави ме намирааа! – Явно не иска да ме чуе и продължава да се движи към мен с бавни крачки.

– Стан? Това диктофон ли е, какво…

– Искам да запиша всичко, искам да знаят… Когато го намерят… Искам да знаят какво се случи и какво се случва в момента… Може да си халюцинация, но искам да знаят… Ето казвам си всичко, преди да си отида.

– Стан, успокой се. Тук съм и съм напълно истинска, не съм халюцинация! Ето виж… не, не затваряй очи… Окей, добре… Усещаш ли ръката ми по бузите си? Това е истинско. Да, сълзите ти също са истински, тихо, чуй ме. Стан, запази спокойствие, вдишай дълбоко! Окей, ако искаш, стой си със затворени очи, но ме слушай, моля те! Съжалявам, че не писах. Всичко ще ти разкажа! Издишай. Успокой се.

– По-ниска си, отколкото си те представях.

– Да, такава съм.

– Усмихваш се, значи наистина си халюцинация. Как изобщо се озова тук, ако си истинска?

– Преди около час качи снимка в инстаграм на строежа с надпис „Това е краят на края.“ Досетих се какво може да си намислил.

– Но как разбра къде е строежът, не съм отбелязвал локацията.

– Просто го знам къде е.

– Ами картините?

– Какво за картините?

– Не бяха твои? Подписите? Не-Ко?

– Какво? Не. По-скоро „На“ и „Че“ си разчел в подписа. По-точно е „Наивност в Черно“ – този псевдоним използвах като малка в интернет. После го направих на подпис и започнах да го използвам в картините си, така остана и до днес.

– Наивност в Черно – като песента на Black Sabbath! Бях забравил, че и ти ги харесваш. “Погледни в очите ми и ще видиш кой съм. Името ми е Луцифер, хвани ръката ми.“

– Да, ха-ха, просто песен!

– А обявите? Една моя приятелка беше намерила обяви с твоите картини за продан от преди години… някакъв друг човек ги продаваше, ако правилно помня.

– Да, бях ги пуснала преди години, но никой не ги купи и после просто свалих обявите. Освен това, бяха пуснати за продажба от профила на бившия ми, с който отдавна нямам нищо общо. Кое е толкова странно?

– Все още не мога да повярвам, че си истинска и че си тук. Как разпозна сградата? На снимката се вижда само силуетът ѝ, можеше да са толкова други строежи.

– Простичко е, нека ти разкажа. Успокой се и слушай! Онзи ден… преди 44 дни… Да, броя ги…

– Нямам представа какво е било преди 44 дни…

– Всъщност това беше денят, в който започна изложбата ми… Търсил си ме тогава…

– Да и нямаше никаква Долорес на Орхидея 29 – адресът, който си посочила в писмото до галерията.

– Зад къщата, до която си бил се намира една по-малка, просто не си я видял. Номерът е 29А, но понякога нарочно не го изписвам целия, защото не искам да получавам писма от определени хора. А съседката ме познава и ми каза, че си ме търсил, но тя е доста… сприхава и не се доверява на непознати, затова не ти е казала, че съм в съседната къща отзад. Но тогава така или иначе не си бях вкъщи, бях някъде другаде и ми се случи нещо много специално.

– Какво например, къде беше по-важно да бъдеш от премиерата на първата си изложба?

– Бях тук… Правейки, това което се опитваш и ти да направиш момента.

– Не знам какво да кажа, всичко става още по-невероятно.

– Колко да е невероятно?… Няма много оставени без надзор високи сгради, като тази. Знаеш как се чувствах, казвах ти толкова много пъти. И да, в деня, в който се очакваше от мен да представя първата си изложба, аз се усамотих тук след залез, планираща да сложа край на живота си. Един опит – веднъж и за последно. Но, както казах, тъкмо в онзи момент ми се случи нещо специално. Стан?

– Да?

– Погледни ето натам. Не, чакай, нека хвана ръката ти и ти посоча. Да, точно там. Стария парк. Моята улица. Там бях вперила поглед и аз, преди 44 дни. Бях тук, точно на този ръб. Горе долу по това време и ако го бях направила… Днес светът, ха… или поне който си спомня за мен, щеше да отбележи 44 дни, откакто съм от другата страна. Но минути, преди да се реша, може би секунди… се случи нещо…

Виждаш ли билборда в края на улицата ми? Да – не се вижда, сега е тъмно. Но преди 44 дни, докато казвах сбогом на последното място, което съм наричала дом… Старият билборд в края на улицата ми изненадващо светна и веднага го фиксирах.

Нали знаеш как, когато нещо всеки ден е пред очите ти, в един момент спираш да му обръщаш внимание и го забравяш. В случая какво има на билборда. И да, къщата ми е далеч и почти не се вижда от тук, както и билборда до нея, още по-малко – надписът на него, но автомобилните фарове, които го осветиха точно в правилния момент, бяха напълно достатъчни, за да си спомня. Тъпата реклама на хапчета и надписът „Не и днес!“

Приех го като знак. Оказа се истина, че нещо малко и на вид незначително има потенциала да повлие на доста по-съществени събития в живота, понякога дори на самия живот – дали да продължи или пък да спре.

След като се прибрах, на следващия ден, бабата от съседната къща ми разказа всичко и тогава знаех, че си бил ти. Малката светлинка в далечината, която ми даде знак, да остана. В точния момент.

– Искаш да кажеш… че… уау… но защо не писа толкова време, можеше да ми кажеш, можеше да ми споделиш за преживяното, нямаше да те съдя… Виждаш, че аз също… Както и да е… 44 дни! Защо не писа толкова дълго! Дори не писа за Коледа! Но пък, сега си тук и… явно вече си по-добре, явно вече можем да продължим комуникация, както преди?

– Не, Стан…

– …Ам’, дори да не искаш да общуваме повече… Всъщност, не знам защо не би искала, споделяхме толкова много един с друг за тези два-три месеца месеца, а сега и това… Та… дори и да не искаш да общуваме повече, оценявам това, което правиш в момента за мен. Благодаря ти, че ти пука и приемам идването ти тук, като … един вид като отблагодаряване, за това което… макар и неволно… абе… връщаш жеста, така да се каже… Благо…

– Не. Спри. Дойдох, защото разбрах, че си тук и събрах смелост да ти кажа нещата, които исках. Първо, това че си ме търсил къде живея е супер крийпи и недопустимо. Картините? Галеристът ми описа точно кои три картини си му показал. Тези, които бях продала наскоро. Писах на един от купувачите ми и той призна, че я е бил взел „за приятел“… Защо… е всичко това? Това е плашещо! Цялата ти идея за изложбата… Да, оценявам, мило, но за напълно непознат човек, който никога не си виждал? Това е твърде… необичайно и притеснително. И всички тези обаждания след това, предвид че казах ясно – не обичам телефонни разговори?! Не вдигах, но ти продължаваше да звъниш?

– Долорес, аз…

– Стан… бях в районното вчера, разказах им всичко и ме увериха, че до понеделник ще имаш издадена ограничителна заповед. Не ме безпокой повече!

—

– А! Не съм изключил диктофона през цялото време… Чухте всичко, нали? А чувате ли сега тези токчета, как се отдалечават, напускат етажа, слизат по стълбите, няма ги вече. А чували ли сте как една душа напуска нечие тяло? Звукът от последния дъх? Тишината след последния удар на сърцето? Аз не съм. Може би вие сте, може би вие ще… Оп… Залитнах, ха… Виж ти – цял живот претендирам, че не ме е страх от високото и точно сега, когато… Точно тук и сега на този ръб, за момент, изпитах страх. Най-тръпкопобиващият страх, който съм изпитвал някога – страхът, че съм живял напразно.

С каква скорост мога да залича страхът, болката и всичко останало? Да видим – имаме 12 етажа, значи около 30 метра. Как беше формулата? Криво ляво, скоростта при удара следва да е 80км/ч, значи ще падам малко повече от 2 секунди. Време е всичко да приключи, дори и самото време… Хайде, стегни се, Стан, това беше… Три, две, едно… Едно, дв…

—

Какво е това? Това ли е началото на края или вече съм отвъд края? Това ли е животът отвъд? Може би, след малко духът ми ще напусне тялото ми и ще мога да си го видя отгоре, както във всички тези филми и истории… Уви – не, духът ми никак не изглежда да се надига. Явно иска да остана тук на земята още малко.

По-точно в пръстта. Пръстта, която в момента виждам само с едното си око, тъй като, явно не мога да отворя другото и не мога да затворя това. А така ми се иска! Искам всичко това да приключи по-бързо. Надявам се, че няма живот след смъртта, защото не искам това да е последният кадър от така наречения ми живот, който ще помня.

Пред погледа ми – множество фасове, други боклуци, а централно пред лицето ми – засъхнало кучешко лайно. И тъкмо, когато си мисля, че не може да стане по-зле, виж ти кой се задава – самата Долорес! Страхотно – обърна ми гръб! Не можеш да ме гледаш, нали? Не ти харесва гледката? Ти! Ти ми причини всичко това! Искам да ти го кажа, за да го знаеш и помниш, докато си жива, но явно и устата си не мога да движа. Явно ще трябва да гледам късите ти, противни крака, докато издъхна.

Какво? Ще набираме някого? Линейка? Нима ти пука за мен? О, спести си усилията, драга, аз вече си отивам, усещам го…

—

– Енигма? Чуваш ли ме добре, аз съм – Долорес!

– Включи си видеото, покажи трупа, идентифицирай се, знаеш процедурата!

– Тук е агент NPD_0311, случай 12 е приключен успешно! Жертвата няма пулс.

– Скоро ще получиш подробности за следващия субект, имаш ли готовност?

– Разбира се, Енигма! Има само един начин да избавим човечеството от слабите души и това е Вирусът!

Страници: Стр. 1 Стр. 2 Стр. 3 Стр. 4 Стр. 5 Стр. 6 Стр. 7